the unrelenting sparks

хиазматично казано

2012-02-10T17:45:00.001+02:00

хиазматично погледнато аз съм ти, а ти си аз. но дали огледалото не е криво и не показва мен в теб и ти в мен? ...

elusive

2012-02-09T00:13:00.000+02:00

ELUSIVE personality, ELUSIVE memory, ELUSIVE reply

2012-02-08T20:35:00.003+02:00

you are never far away. deep inside me, in my memory...

***

2012-02-08T20:02:00.000+02:00

to love means to fail. to win means to fail even more!

clear-headedness

2012-02-08T19:59:00.000+02:00

all the stories we've been through, all the blur we were in, all the stars we'll never see...

love = лов

2012-02-06T10:17:00.000+02:00

откакто свят светува, откакто свят ловувава, любовта я има и ще пребъде!

2012-01-15T19:44:00.000+02:00

knocking on my door, asking me things I've never known, knocking on the pavement, see me at the basement of my heart...

gift me with your enduring soul behind the white shell

2012-01-14T22:53:00.001+02:00

let me be your fantasylet me be your pure energydrink me all, all the kind I have

pure and sweet

2012-01-11T20:15:00.000+02:00

днес забравихме се, утре пак и така до края на света. а забравата некрасива е, щом те няма в нея жива...

a light tulip in the dark winter

2011-12-15T23:02:00.001+02:00

когато загубиш дирята, а тя загуби себе си, всичко придобива смисъл на безсмислие...когато намериш себе си, а дирята намери теб, откриваш, че времето загубило е всички нишки.и продължаваш напред. по пътя към себе си...

жена в мъж

2011-10-20T22:15:00.000+03:00

денят продължи да е весел и след веселия сън. в главата му беше тя. сънува я гола. по-гола, отколкото я беше 'виждал'. стана и се облече. посегна към телефона, за да я покани за сутрешно кафе. сети се, че тя го познаваше като нея - най-близката и приятелка. затова реши да действа импулсивно. така, както не правеше по принцип. в главата му беше мъгляво, по-мъгляво и от времето навън.никой не знаеше какво ще се случи през деня. нито тя. нито той.срещнаха се случайно. пак в магазина за кафе, несъбудили се от нощта още. той знаеше, че тя обича напористите мъже като силното кафе, което обичаше. а той винаги беше искал да е такъв. дори и в женското си тяло.знаеше, че всичко е толкова преходно и така относително. знаеше го не само от книгите, а и от собствения си живот.искаше да покаже на приятелката си една истинска същност на мъжа. това да бъде верен на себе си и да е смел.затова я погледна многозначително, а тя разбра.нямаше нужда от много обяснения и скоро след това, въпреки свенливостта и, те пиеха кафе на пейката пред магазина. тя разкаваше за себе си, а той вече знаеше всичко. правеше се на разбиращ - тя имаше нужда от добър слушател. денят мина прекалено бързо, а вечерта избърза още повече. есента беше дошла, но за малко. времето беше топло за мрака, който обитаваше в момента. кестените падаха и удряха разярено земята. той я изпращаше на същото място, откъдето започна денят им.тя все така приказлива, а той все така разбиращ, докато не се срещнаха в топлината на прегръдката, от която имаха нужда.когато се прибра вкъщи, той отнесе със себе си нейния парфюм, нежната обвивка на нощта и загадъчните мисли за нея. когато се събуди на сутринта, телефонът иззвъня. беше тя. но вече вдигна нейната приятелка. жената в мъжко тяло за малко.всичко се случи като на магия. това чу и в телефонната слушалка... всичко беше

една магия.

мъжът на всички жени

2011-09-07T12:37:00.004+03:00

имало едно време една жена. тя била женствена, красива, привлекателна, а понякога и изкусителна. но един ден, в късната утрин на една ранна есен нещо странно се случи с нея. събуждайки се след един от онези странни нейни сънища, тя стана от леглото мъж. разтегна си широките рамене и впи поглед в своята нова реалност. тази на новото си изкусително мъжко тяло.
странно, но не се стресна. при предизвикателството да бъде мъж, ако и за винаги. но вътре в себе си усещаше женските енергии на природата. мислеше, както една жена би мислила. действаше - пак по нежен начин. но всичко отвън изглеждаше по друг начин.
като слезе в магазина да си купи кафе, понеже беше свършило, продавачката я, т.е. го изгледа интересно. очите и разкриха своя интерес по нескрит начин.
смешно - жената в мъжко тяло се усмихна не за да отвърне на интереса, а защото се почувства като истински мъж.
денят продължи с подобаващото за слънчевия ден вътрешно горене от прехласването. колко съм красив/а, казваше си жената в мъжки дрехи. беше ги взела от брат си, който беше извън града. добре, че бяха един номер. мислеше си, ако се снимаше за спомен, дали някой щеше да й повярва, че това е тя. какво беше това чудо? дали не сънуваше...
полът е интересна дреха. можеш да я променяш, да я сваляш, да я обличаш, да я переш, да я почистваш... а когато остарее, да я изхвърлиш.
беше вече следобед, а скоро най-вероятно щеше да се види със своите приятелки от квартала. реши да им напише смс-и и на двете, че днес няма да могат да се видят. така и направи. но реши, че трябва да ги види със своето гордо мъжко тяло. така и направи.следва продължение

Blinds Up! или втора част от слепите срещи

2011-03-20T13:56:00.006+02:00

Вдигаме щорите и се будим от поредния сън, от поредната среща, връзка.
Но дали сме се събудили за промяната?
Мадам Лиу, Лиза и Лара се събраха отново след своите неуспешни или не дотам успешни срещи на чашка топла женска солидарност, преглътвайки горчивия коктейл не дотам 'сладка' мъжка (не)подправеност.
Разсъждавайки върху чашите, дозите и 'приема' на менюто на живота, те се смееха. ха-ха-ха. Прозвуча гръмовно в кафето хистеричен букет от женски гласове.
И трите грации харесват мъже в различни възрастови групи. Например Гейшата е привлечена от 30-40 годишните, а Куртизанката от мъжете до 30 максимум. Над 40 до 50 години би приела в обятията си Амазонката.

ок, приемаме, че всеки си има така наречения вкус.

вкус? ами ако сетивата ни са толкова притъпени, че дори и вкус вече нямаме?

! това е въпрос отговор. явно.

край. /до следващото продължение/

A blind date vs. being blind on a date?

2011-03-19T21:08:00.011+02:00

всички прилики с действителността са илюзорни...

Ох нз вече какво да си облекаааа тотално се обърках!
Разглезено квичи в чата 19 годишна девойка.
Незнаенето за това какво точно искат жените e въпрос по-стар от света сигурно.
Аз също не знам. не, не какво искам :) /е, може би малко/
Имам предвид - колко точно старо е чудеnето за това какво да си облечем, какво искаме и т.н. ....
Събрали се три млади жени на кафе. Едната заговорила, другата продължила, третата довършила, но разговорът така и не завършил. Какво искат жените от един мъж?

профил 1: направен от Гейшата
или Мадам Лиу

нормален! за бога какво значи нормален? има се предвид здрав психически и физически по възможност. не, нормален е смешно. не, нормален не е смешно. на първо място, казва Мадам Лиу, мъжът Трябва да е Нормален!
следва 'творец'. това означава някакъв нормален човек на изкуството. арт мъж. може би леко непокист. свободен, фриволен?! това са само догатки.
по-натам: хумористичен! хм, на дали списващ вестник Стършел, но все пак човек-дух-на-компанията например. да се смее! ами да, какво по-готино от това да си се смеете, гъделичкате, попикавате, преливате, превивате от смях и веселост! да забравим за сълзите! :)
идва фундаментът: ПОЛОЖИТЕЛЕН ок, тук вече май всички ще се съгласим да гледаме по-положително взаимно на живота. трябва ли ни някой песимист, за когото чашката винаги да е наполовина празна? не!
любимото ми: уравновесен оня ден пътувам в рейса. една жена се развика на някакъв мъж. от кога жените викат повече от мъжете? по-добре, мъжете да си викат! /всъщност, айде не, мерси!/
хммм...Висок! с и без модерните токове, жените обичаме да се чувствам нежни, деликатни създания спрямо мъжете. да усещаме закрила! да!
:))) Гъвкав!!! типичната Гейша би желала един гъвкав мъж до себе си. иначе защо е учила толкова много балет, танци, гимнастика или там нещо друго. но не си мислете, че гъвката Гейша ще цени само гъвкав Мъж. не. тя иска мъж с гъвкав ум, темперамент, либерален може би. променящ се, а не закостеняла консерва. разбира се, не непременно някакъв шизофреник с невъобразимо раздво-три-ение на личността. а просто някой, който да е интересно развиващ се :)
... ред е на ... дух-о-вен духовен! значи духовен. духовната връзка между двамата индивида във връзката е мощно средство за щастие и развиващо се щастие. щастие, което продължава и след някакви трансформации. имам предвид, да не е лѫкавъ. това на старобългарски е лукав, думата е може да се прочете и като 'лъкав'. чудя се, дали не идва от 'лък'? може би с лъка човек се прицелва в друг човек, а на върха на острието може да има 'отрова' от нещо дяволско, тайно, вещо, лисичо, игриво, долно, ехидно и т.н., и т.н. ...
защото все пак при наличието на истинска искреност, каквато един духовен човек има със самия себе си, а в духовните връзки ние показваме само и единствено себе си, защо да се лъжем?! ...
може в този ред на мисли се чудите къде стои сексът?
не сме толкова набожни нашият екип от три жени. спокойно.
сексът е без коментар. той е задължителен и много важен и е тъкмо това, което свързва първия, следващия и последния профил жени :)

профил 2: от Куртизанката
или Лиза

Лиза предпочита силни мъже. това ще рече силни. и физически, и емоционално, и психически, и както се сетите!
мъжът трябва да е силен! хаха. мъжът трябва да е мъж и това определено не е смешно...
на второ място, но не и по-важност: добър. чудехме се дали жените искаме непременно добро момче. не. не непременно. не и на 100%. поне на 90. не че трябва да ни бие /понякога може така да стане забавно интересно, за да го заобичаме повече :)/, а просто да е добър човек. това включва щедрост, но за това по-късно. 'към мен задължително, към другите - не държа!'
следва прекрасното качество, на което мъже, моля, обърнете внимание! ЛИДЕР
Лидер е силна черта на силния мъж. тропащ по масата в офиса и нежен вкъщи. това се свързва и със следващото в списъка, а именно: грижовният мъж
оох, че добре звучи..../тук звуча замечтано/
да се грижи, както татко се грижеше за малкото момиченце отдавна. да мисли, да се сеща, да е всеотдаен. абе, татко! :)))
ох, че сладко, таткооо, гушлив попада диретно след грижовен. мъже, може да се смеете, но ние сме сериозни. мнооого сериозни!!! ;)
гушлив е рядко срещан тестостеронест тип мъж, който ни е адски, ама адски сладък! крехка, сладка жена, гушната от силен лидерски мъж е красота, не е ли?!?!?!
е. единодушно.
ето така идва и забавният. ами, как иначе! гушка ни, без малко да ни 'повие', мъжът трябва и да ни разсмее! с виц или не в кафето е хубаво да звучи мек кънтящ женски глас, та нали смехът е здраве, мили мъже!
пак там в кафето, а и на други социални места се среща най-добре истински мъжкото качество, наречено: щедрост! Щедър е категория мъж, който е толкова ценен, колкото не можете да си представите.
може би е до светоусещане, може би до себеусещане, щедростта си е щедрост.
мъже, искаме поне от време на време да плащате сметките вие и то сами да се сещате, а не само, когато ви кажем ние...разбира се, с нежения ни поглед на невинни сърнички...
важно, много важно, хипер важно е да е УМЕН
умният мъж е по-красив и от красивия. сещам се за филма 'красив ум'. да, абсолютни синоними. умният мъж е секси. той е толкова привлекателен, колкото блонди е за вас, навярно.
Умен е мъжът, за когото и трите с две ръце гласувахме. да, в кафето, пишейки важните мъжки качества, ние наистина вдигнахме ръце! хаха, почти и крака, но от смях по невъзможността или по-скоро по забавата ни .... :)

следва жената Амазонката. ядяща мъже? не, само плюеща ги :))
или Лара. /Крафт - от немски: 'сила'/

сексът, интелегентността присъстват отново тук. и в третия последен профил умният сексуален мъж е на почит, почти на изчезване? не, положителни сме във всичките ни качества, които искаме, съотвено, вярваме в съществуването им.
следва стар да, именно стар! което ще рече с опит, знаещ, вещ, е не вещер, спокойно :) просто улегнал. понякога имаме нужда от мъж-мъж.
РОК стилът рок в музиката е стил на живот, стил на мислене, направо цяла философия! рокаджиите са мъже, харесвани от доста жени. поне от нас са. тук следва плавно и китарата
китарата е атрибут на рокаджията, силен инструмент-привличащ съвременната Амазонка.
тя е силно магнетизирано-залепена от високият мъж, забележете, С коса!
какво ли не би дала Лара за един висок мъж с коса. не обича плешивите. е, нали всеки си има своя вкусове... ;)
натрупал доста и то всякакви опитности, 'старият' мъж - старото куче, трябва да обича палатките! ама то е просто за-дъл-жи-тел-но! палаткаджия, където с Амазонката да се премятат, къпат по реки и язовири, варят силно кафе в джезве. има романтика! горска при това!
като един прекрасен последен завършек, един лек щрих към типа на Лара ще дойде силният и властен характер. каква обаятелснот само би излъчвал един такъв мъж. и после как да не се влюбиш. ооох..
помислете си, драги мъже, и възпитавайте в себе си това качество.
сила, воля на духа. може да тренирате нещо. спортът, казват, калява!

и така. общо взето това бяха нашите щрихи по моделите на имагинерните ни мъже-примери.
други качества също биха могли да влязат добре в синхрон с тях. или пък някакъв микс, различен от всичко дотук.

с любов,
Ние Жените :)
/целувка/
;)

...

2011-01-18T11:32:00.004+02:00

тихо кротко си плета
тихо и вглъбено
гледам себе си в теб
а ти излизаш изпод плетката

10.10.10г.

С какво „Къде сте вие, д-р Тиенг Терпи и всички останали?” въздейства? (Анализ на драматургичното и журналистическото майсторство във филма.)

2011-01-02T17:32:00.001+02:00

Филмът на журналиста Иван Гарелов от 1979г. ни шокира, предизвиква и като че ли замайва. Камбоджа е празна, но истинска. Още първите кадри ни представят една зловеща действителност – една обезлюдена държава – страна без хора. Едно лице на истинско страдание.
Видеото започва със звук от тракащи по паважа обувки. Пълна тишина е в мъртвия град Пном Пен, а е ден като ден. Сякаш дори смъртта е осиротяла. Гарелов и операторът са по следите на доктор Тиенг Терпи, съпруг на българка и баща на невръсно момченце. Изчезва безследно както хиляди други камбуджански лекари. Всъщност те всички са избити от Червените кхмери.
Може би историята не познава толкова жестоки зверства, станали през 20ти век, освен зловещата Втора световна война. Не само са избити милиони души, не само че градът е празен, голямата драма е, че всичко е сторено като че ли без наказние в пълна тишина и абсолютно безвъзвратно. Да, журналистът Иван Гарелов усеща това и е потресен. В търсенето само на един доктор-призрак, той среща много несретни души, страдалци, духове на покойници. Една жестока атмосфера на омраза и абсолютен човешки геноцид. Той интервюира балерина, а също и човек с особено жестоката професия на убиец на деца. Срещите му са винаги простички на улицата – там, близо до малкото останали хора. Озвучаването е тежко и трудно поносимо. Непрекъснатото виене на сирена засилва допълнително следването на драматургичната нишка, а именно ‘преследването’ на д-р Тиенг.
Гарелов се приближива все по-близо до реалността, която дори е обезценена. Множеството пари по земята, които той подхвърля като вестници, е именно ефект на личностно присъствие, с което ни се показва, че това определено не е театър.
Въпросът на Гарелов остава неотговорен и висящ празен в празна Камбоджа. Слънцето пече, тишината е непрестанна. Но хората като че ли не показват много емоция по лицата си. Tихи те разговарят за зверствата над тях спокойно, примирено, с преобладаващо рацио, а не емоция. Те рядко се усмихват, а това е разбираемо.
С какво ни въздейства въпросът на Гарелов остава загадка. Всеки усеща въздействието по различен начин, но определено останките буквално от хора в част от кадрите потрисат зрителя. Като всяка картина, така и филмът на журналиста, стигнал пръв чак до Камбоджа, за да ни покаже видяното, използва различни вложени в себе си неща, с които спечелва гледащия в своята хипнотична психоза.

2010-12-26T23:04:00.001+02:00

there's coldness in the air
but no matter what
my fingers burn
the keys break under the desire
and soon
there's no more coldness
only flame out of the frame...

2010-12-20T14:47:00.004+02:00

if you ever trace me,
let me know the track.
if you ever set the pace,
fill me back with hope...

2010-11-23T16:41:00.002+02:00

I'm totally obsessed with Portuguese, Brazil and their culture.
Wanna go there...

BEBEL GILBERTO _ AGANJU

Te esperei na lua crescer
Ví cadeira boa sentei
Espirrei na tua gripei
Por ficar ao léo resfriei

Você me agradou me acertou
Me miseravou, me aqueceu
Me rasgou a roupa e valeu
E jurou conversas de deus

Aganjú
Aganjú
Aganjú
Aganjú
Aganjú
Aganjú

Quem sabe a labuta quitar
Sabe o trabalho que dá
Batalhar o pão e trazer
Para a casa o sobreviver

Encontrei na rua a questão
Cem por cento a falta de chão
Vou rezar prá nunca perder
Essa estrutura que é você

Aganjú
Aganjú
Aganjú
Aganjú
Aganjú
Aganjú

''Imagine lying on a hammock made of clouds, rocking in a cool breeze on a warm summer day. Add to this a daydream of love: lost, found or yearned for. As you nestle into this spot, this song is the sound you'll hear...''

... away

2010-11-18T22:47:00.002+02:00

so, so far away,
two blocks away,
down the street of our past,
see me through your race.

pace of passion,
veins in blood.

i'm nearly with you...
i'm nearly you!

The Alps

2010-11-17T12:40:00.005+02:00

хм! това алпинизмът е чудна работа.
работа за смели хора, определено.
ето и нашият готин алпинист, дето ни оправи балкона днес.

2010-11-11T20:44:00.003+02:00

днес бях трогната от всички пожелания за именния ми ден :)
по този повод си сложих от новия фон дьо тен :D, запалих си красива свещ и се заслушах в тишината.
тя ми каза, че съм щастлива и обичана.
благодаря на всички от все сърце!

втора част от Велинградските саги - 21ви, 22ри, 23ти октомври 2010

2010-10-24T19:38:00.005+03:00

ок, за да не си загубя читателите в блога ми, реших да го дам по-позитивно, а именно и така се чувствам междудругото ;)

реших да пиша за Велинград, защото ми се пише.
искам да лея думи на белия екран, така както едно време са се изливали думи върху белите листа.

и така, във Велинград беше чудно. чудно не е точната дума всъщност. бих казала изначално уравновесяващо моя дух и душа.
горещ градус на джакузи, леден вятър от гората и обратното.
лека прохлада, пронизваща телата ни в приятния басейн.
снимки, много снимки. всякакви. бяхме подготвени дори за подводни изживявания хаха. след като са готови, ще кача задължително ;)

тааа. разходка с един симпатичен човек с таксито също вля енергия и сили в нас.
да, той имаше добрата воля да ни покаже къде именно се крият' местните добри' хотели. за следващия път сме решили да посетим хотел Макси. красиво място в борова гора на хълм, гледащ целия град. а вечерта дори светеха целите четири на брой сгради, представляващи хотел Макси. подобно на хижи от едно време, хотелът крие в себе си вече може би 2 години мъдростта на гората, гордостта на гледката и радостта на хората, посетили го.

разходихме се и до едно езеро на име Клептуза. патки три на брой нахално ни обърнаха гърбове, та не можах добре да ги фотографирам. наклонени върби. ремонтни дейнности и мнооого свеж въздух.

това е Велинград :) град на туризма по името на партизанката Вела. 22 годишна мома убита от фашистите...

в нейна памет ще кажа:

една бе тя... и бе силна. опиянена от промяната, дишаща огън млада жена.
дали въздухът и даде това що тя вече бе взела.
една бе тя и бе възсилна дребничка мома.
дело на гора, земя, дело може би на свобода...

пътуване 21-23 октомври 2010 - /първа част/

2010-10-14T11:52:00.004+03:00

Велинград.
хубав малък български град. 'СПА град'.
като че ли уморена от големия, се вмъквам в малкия град.
резервирах стая за двама.
като че ли уморена от сингъл битието, се пренасям там, в града побиращ двама,
както обича да казва един приятел - градът за двама.
СПА удоволсвтия в небитието...

навън вали, а в душата е сухо.
сухо и сиво. сиво е времето.
а в пространството бледнеят ярки цветове - на дъга, на тъга и на песен.

BP или как се трансформира един бранд

2010-06-13T18:09:00.008+03:00

да брандираш е трудно. да брандираш е изкуство. както се видя в курса на Деси Бошнакова - Управение на връзките с обществеността. да, приятно, да челънджинг е, но е и опасно.
съзнаваме ли колко лесно може даден имидж да бъде сринат - да се срине. как е по-добре да се каже? ако той сам се срива, това означава, че той е могъл да предотврати положението, довело до криза.
икономическа, каква ли не. дори криза на личността. ако за БиПи - правят хубаво Irish Cream Capuchino/Cappuccino при пребиваването ми в Америка го опитах и у мен си остана доста добър имидж /работеха до късно, беше под носа ми/ като краен клиент - е важно да си навсякъде и да си добър, това достатъчно ли е? ако за японец, това значи харакири, то за мен какво значи?
между Япония и САЩ, тук в България. как бих постъпила аз като специалист по ПР.
Обама, да, там е. кой е моят Обама? зад кого стоя, пред кого трябва да застана и да заявя, че ще оправя ситуацията?
случая с черните пеликани потресе света. затлачи се. забави се. сниши ли се?
казус, криза, какво?
само ми е жал за пеликаните...

To green to be true...

2010-06-13T14:11:00.005+03:00

hi,
пиша днес, когато ми дойде вдъхновението. хм, и то от храна!
както и да е. работя си аз и огладнявам. решавам да отида до хладилника да видя що иде оттам.
виждам някакви неща, вадя, слагам в чиния. гледам всичко зелено.
даа, и навън е зелено. но не спокойно зелено, а от онова шумното. когато хората са дупе до дупе и викат ли викат.
сядам отново на балкона. да хапна. в зелено. около зелено.
но не ми е спокойно. определено.
зелената вълна залива, но при отлива остава "хайдеее, jump"
и от водата остана само зеленото...

The little girl and the wizard Part 1.

2010-05-15T16:00:00.001+03:00

Once upon a time there was this little girl called Mina. She used to live in the woods. Her home was just a little hut where she lived by herself. Almost. Because she had a puppy. She didn’t feel alone at all. She had all the freedom in world living with her puppy in the woods. All the sunshine during the day. And all the moonshine during at night.
She was a curious girl. That is why she talked to the animals living nearby. Mina loved the sun and the cold stream water. She didn’t like shoes though. Walking on bare feet she felt better her Mother – the Nature.
Once while walking and singing with the birds, she found a strange house she never had seen before. She walked around and sat in front of the big hut.
She waited and waited and waited. And saw nobody. She felt some strange energy. A great source of life there. Finally, the little girl decided to stop waiting and go back to her small hut, to her home. Not far from the strange big hut she saw a dark figure. A figure of a big person. Was she mistaken it with a tree?
The figure was really dark. It was twilight anyway but the girl didn’t feel afraid. Actually she felt more curious than ever and step towards the silhouette. A few steps separated them. When she stepped forwards, he disappeared mysteriously in the darkness.
Then it started raining.

For you...

2010-03-20T23:31:00.001+02:00

You came in my life like a vast comet, lightening the dark sky… clearing up the dust of time…
You are my daydream, my insomnia at night…
You on my wheel of fortune…
Beyond the Milky way, I am waiting for you
Bluegreen shadows of sorrow…
You are in my tears, in my smile, in my laughter
My mind protests against you in me
The unthinkable way I behave, which I believe in
Should I stop or should I go
go on …
you are the light in my dark room, the shadow of my light day…
You came in my life like a vast comet.

Часовник

2010-02-20T15:55:00.011+02:00

Часовникът изоставаше с времето. Дали се опитваше да нагмогне себе си в борбата с него. А после пък бързаше. Стрелките се движеха ожесточено. Напред, напред, напред. После пак назад, назад ...
Мария не можеше да го разбере, но го приемаше. Харесваше й да се обърква. Разбира се, винаги гледаше часовника на ръката си, който никога не й изневеряваше, но този на стената в стаята й беше любим. Беше същият като нея. Всеки ден различен. С различен заряд и настроение. Часовникът беше обемист и червен. Пластмасов, а с такова хубаво тиктакане. Беше й подарък от родителите й след тяхна командировка извън страната. За да и напомня за времето. Което не чака, а има свой характер. Непроменящ се. Измерващ секундите и миговете живот.
Тя се чувстваше стара. Като повяхнал божур. Беше като невинно кокиче, смачкано от калта на пролетта. Чувстваше, че дупката, ямата на младостта й няма край. Но как можеше едно младо момиче да се чувства така. Имаше приятели, с които се разбираше, но...
Загледана в часовника, тя извади карта от своята колода таро и се уплаши от кулата на среща. Тази карта никога не й се беше падала. Но усети, че сриващата се кула скоро ще бъде реалност. Искаше промяна. Незабавна, мигновена. Кокичето трябваше да възкръсне от калта на съществуването си.
Почти скочи и се запъти към компютъра си. Намери полет за Прага за след седмица. Купи си билет. Да, едно пътуване към Прага, а може би пътешествие към себе си щеше да покаже истинската същност на дълбоката промяна, случващата се в душата й.
**********************
Вървейки из улиците на Прага, тя се отби в един антикварен магазин. Беше пълен с часовници. Тик-так, тик-так. Малки, големи, дървени, железни, с тесни, с широки стрелки, стари, по-модерни. Всякакви. Отмерващи времето, живота на всеки човек. Тя не можеше да избяга от идеята, че трябва да промени нещо в себе си. Да направи нещо лудо, нещо различно. Времето не я чакаше. Чакаха я само спомените. Отново и отново преповтаряни като на филмова лента. Хилядите моменти на тъга, радост, на живот. На смъртта на баба й, с която бяха близки. На раздялата с приятеля й, с когото никога не беше щастлива. На израждането на осем малки кученца, което я направи по-силна духом. На многото километри, пробягани на стадиона, засечени с още по-жестокия часовник, отмерващ всяка стотна от минутата.
Тя хареса един от многото часовници. Беше малък джобен и красив. Метален, с блясък. Стори й се нейният. Тя го купи и излезе с радостна усмивка.
Забърза се, защото скоро щеше да завали. Тичането й хареса. Тичаше след щастието си някъде там. Стискайки часовника в ръка, тя продължаваше да бяга. Да бяга от миналото, да тича към своето бъдеще. Спря се на моста. Беше цялата мокра. По клечките й мокра коса се стичаха старите капки на миналото. Сълзите на природата. Росата на битието. Точно пред нея се извисяваше голяма часовникова кула. Картата от колодата. И какво щеше да стане сега? Да се срине. Времето да спре. Да се разтече като по картините на любимия й Дали. Въздухът беше колкото влажен, толкова някак пясъчен. Атмосферата беше като неземна. Небето – жълто. И в този миг разбра, че времето е просто такова. То тича и не може да бъде спряно. Но може и да изостава, времето тича със своя ритъм. Че битието е като поредица от много кули, които се сриват и отново биват изграждани в зависимост от строителите си.
Разбра, че животът й е нейната специална поредица от часовникови кули. И че всяка минута живот е едно тиктакане на собствената й история от секунди.
Погледна часовника в ръката си и реши, че е време да влезе в крак със собственото си време. Да стъпи на пътя от кули.

На тавана

2010-02-15T20:38:00.020+02:00

Беше зима, а беше топло. Беше лято, а студът се разстилаше като ледена ръкавица . Есен – но гореща. Пролет, ала носеща всепроникващ леден полъх. На Малвина й беше студено. Тя все още носеше своята розова рокля с дантели, която носеше в деня на купуването й. Куклата беше капризна като Маги, своята пораснала притежателка.
Кънките за лед бяха покрити с прах и чакаха да бъдат обути. Сигурно Ивчо, внукът на собственика на къщата, скоро щеше да дойде и да ги обуе. Отново щеше да си помечтае, че ги кара. Дядо Никола обичаше своите внучета, както никой друг на света.
***
Слънцето прокара пръст и докосна лицето на Малвина. Тя се пробуди от своя студен сън. Усещаше, че на тавана витаеше особен дух. Там бе първата целувка на родителите на Маги и Ивчо. Скрити от всички, те обуваха кънките и си мечтаеха, че карат. Там дядо Никола идваше много често, за да си спомни отминалите дни. Там беше мястото, което всички обичаха. Случваха се интересни неща. Там се случваха чудеса.
Дядо Никола се качи на тавана, търсейки сладко от кайсии. Въпреки студеното лято, дръвчетата на двора дадоха много плод и кайсиите бяха сочни. Ръката му потрепна, когато хвана старата снимка от сватбата с баба Данка. Някогашната красива булка отдавна си беше отишла от тази земя. Останаха само сладките спомени, по-сладки от кайсиите на двора. Той най-много я усещаше до себе си там, на тавана. Усещаше присъствието й. Вечно усмихната и добра баба Данка беше чудна жена. Различна от всички други баби. Тя правеше най-хубавото сладко. Дори и на плевел можеше да вдъхне сладък вкус. Коленичил на тавана той доближи ръце една в друга и се помоли. За здраве на внуците, за свое също. Правеше го често. Защото обичаше внуците си повече от всичко, а и баба Данка обичаше. Тя му се привидя, както често ставаше. Беше в бяло като булка. Беше мила и с красива усмивка. Беше обгърната в светлина, а идваше от тъмното. Спря се пред него и го погледна в очите. Усмихна се леко и каза:
- Там горе ми липсваш.
- Знам, Данке. И ти на мен тук долу. Децата тичат, смеят се, все за баба Данка приказват.
- Това е добре. Но скоро ще ме забравят. Скоро тази къща също няма да я има...
***
Изчезна. Дори и сянка не остана след нея. Дядо Никола взе сладкото и заслиза надолу. Същата вечер той я сънува. Пак в бяло, но този път не му проговори. А само му подаде ръка. Той я хвана и тръгнаха напред към гората. През боровете от времето, когато бяха млади. Беше зима, а беше топло.

Във...

2010-02-09T11:44:00.001+02:00

Цветето отвори себе си към слънцето и светлината.
За да получи себе си отново.
в
Неистов оргазъм на душата. На тялото – истеричен смях.
Усмивка пълна с радост и тъга.
Неистов смях в сълзи. В тъга.

За цените. За живота. За живота, струващ 20 стотинки.

2010-02-05T17:55:00.006+02:00

Докъде трябва да стигне нещо, та да бъде оценено на 20ст.
Когато преди е струвало 200 долара.
Ще разберете, ако останете с мен и историята ми за едни дънки, струващи 20ст!

Беше горещ ден на изток. Слънцето почти червено в своята ярост препичаше гущерите по скалните образувания, отрупани с пясъка на вечността. Беше горещо и за работниците китайци. Малки, дребни и гладни те шиеха ли шиеха. Със страст, струваща 5 долара на ден. Пот капеше от челата им. Капеше върху памучния плат в синьо. Дебел, твърд и здрав. Като нервите на бедните наемници.
Те хвърляха готовите ушити продукти в колички, които профучаваха бързо покрай тях и металните им приятели шевните машини. После панталоните биваха опаковани в кашони, които на свой ред прелитаха хиляди километри, за да бъдат новият моден другар на милиони хора по цял свят.
И така част от тях стигнаха до Америка. Страната на неограничените възможности. Така се чувстваше и един хомосексуалист, израстнал в горещ пустинен щат. Отишъл да учи моден бизнес в световния център на модата Ню Йорк. Неограничен, пълен с възможности, той свърши с лекциите си за деня и се отправи към Пето авеню. Все пак баща му беше магнат. Бяха богати хора. Там, на пето авеню, той видя своята поредна изгора. Дънките! За него нищо не продължаваше повече от 6 месеца. Семестърът му беше 6 месеца. Кучето му оживя само шест месеца. Любовта на майка му към мъжете беше с дълготрайност 6 месеца. Гардеробът му се сменяше на всеки 6 месеца. Всичко беше шест месечно. И тъй като знаеше преходността на всичко около него, той разбра че любовта му към дънките, в които се влюби, ще издържи само 180 дни. А може би и по-малко...
И толкова. Все пак той влезе в магазина, в който миришеше на свежа зелена ябълка, и се отправи към красивата продавачка с дръпнати очи. Не разбра дали тя флиртуваше с него, защото вече не мислеше за нищо друго освен за новата одежда, която след часове ще докосва краката му на шумно парти у негов приятел.
Маскиран като член на кънтри клуб, той се отправи към апартамента на колегата си от колежа. Още с влизането си, той забеляза своята поредна жертва. 6 часа или 6 дни. Този път не искаше и да предположи. Награбиха се след 3 часово шмъркане, опияняване и мазохистично гледане очи в очи. Озоваха се на голямо легло със сатенена завивка. Ами да! Не всичко беше грубо и краткотрайно. Младото русо момче, мишената на нашия герой, дръпна силно копчето на новите сини дънки, обвиващи се като добре стегнат корсет около мускулестите крака на модния студент.
Дънките усещаха всеки мускул, който бече добре оформен с помощта на редовни тренировки. Усетиха напрежение. От какво ли? Копчето се скъса. Русото момче се извини на изправения бъдещ моден бог, застанал като Аполон на хълм. Той махна с ръка и падна в нощта.
Дънките вече бяха мръсни. Без копче. Лежаха на пода в стаята. Заслужаваха ли това. Та те едва бяха купени. За 200 долара. На кой ли му пукаше. Най-малкото на модерния аполон. Не му тежеше нищо. Той беще мъдър и усещаше, знаеше и изповядваше философията на преходността като сила на битието.
След пода те се озоваха в пералнята, където се срещнаха със свои френдове. Пак от пето авеню. Пак произведени в страна близо до изгряващото слънце. И пак пренесени на крилете на огромни птици до голямата ябълка.
Но не по-различни от своите братя, те всички имаха един край. Кофата. Кофата за употребявани дрехи. Но този път на 158 авеню. Те полетяха към бъдещото си превъплъщение. Да прелетят отново хиляди километри на крилете на птици, но в обратната посока. Към изгряващото слънце. Някъде, където могат да бъдат оценени. Където ще спасят хора и техните надежди. Където ще бъдат спуснати отвисоко като подарък, като бебе, овито в бели пелени.
Щъркелът ги спусна на аерогара София. Минаха през всякакви митници, а после и през химически отделения. Бяха пръскани, прани, почти драни.
***
Бяха оценени на 20 стотинки в една студена петъчна сутрин в центъра на същата София. В магазина, пълен с хора, бедни, миришещи, всякакви. Вече нямаше реещи се зелени ябълки във въздуха, а на продавачката и липсваха няколко зъба. Авенюто беше далеч от Пето. Далеч беше и философията за преходността. В София всичко течеше бавно. Като измама. Измамно беше студеното време. Както измамно бавно огънят се разгаря в полето. Илюзиите на хората в магазина бяха далеч от модата. Бяха по-близо до хляба от 80 стотинки и дрехите от 20.
Мръсни дънките отново на пода лежаха, за да бъдат пак вдигнати и превърнати в имитация на радост. Поне до утре.

* * *

2010-02-03T17:20:00.002+02:00

Когато пеперудите се уморят,
Те остават без дъх. Те унищожават собствената си красота.
Те умират сами, но не и в сняг.
А под слънцето на собственото си превъплъщение.

"Castle rock" - Frank Sinatra

2010-02-01T15:47:00.002+02:00

Утре
Е ден на мен. На бъдното и неизвестното.
На всички нас, които сме се устроили в този свят на удобства. На любов, нали?
Ангелът играе покер, а зарът лети над морето от звезди...
Където шахът няма пионки, а хората са белите и черни квадратчета.
А сиво има отвреме на време... за да се слее с дъгата, осолена от морето.
Ден на звездите в черно и бяло. И на хората в цветно.

Войник на любовта, вдъхновено от Шаде и нейната песен “Soldier of love”

2010-02-01T15:34:00.002+02:00

Днес вали. Сняг. Тихо и свежо е.
Жената продължи да гледа прозореца. Снега там. През прозореца.
Удари стената. А тя и се усмихна.
Кучето на свой ред отхапа портокала, понесъл се по виниления под.
Стената остана замълчана, но портокалът стана още по-оранжев и се понесе през прозореца като петел сред милионите снежинки.
В 5. 5 като петел. Петльовден...

just another day, just another year... or life!

2010-01-29T14:11:00.004+02:00

it definetely sounds like a song but actually it's sth more. it has an exclamation mark. and is sth to be explicited. life. a short word whispering out of its simplicity... life. a dream or here-and-now?
life. the irresistable force driving us. driven by god. love. love actually. actually is life...
standing in front of 2010, sitting comfortably in my bed, thinking about the future and the past i'm alone. the cell is not ringing. it's quiet. i'm grasping the moment. and that moment is just breathing. a light breath just before the same play is played again but with different plot, heroes and heroines. place and time unknown. conditions - unpredictable. desires - steady and waiting to overflow.
two swords and two words. yes or no. here or there...
what about our community? although it's crowded, it is still lonely in its metal shell. a shivering thief... done?! waiting for the miracle? always looking forward? well, we are trying to be here, to live now, but what we are doing is expecting the same thing every single new year. the thing. the new thing. the miracle! the safe! the truly unknown hand given to us. where is it?
we're awaking and questioning full of hope and light. we always want!
because we unconditionally want to want. it's just the desire inside us...
and the camera makes its last snapshot...

Любов в презрение...

2010-01-07T21:02:00.002+02:00

Есе върху филма на Жан Люк Годар от 1963г. „Презрение”

Камий беше отново красива. Както всеки ден. Носеща се във въздуха леко и ефирно. Рееща се в своята самота. С леки стъпки като на пантера тя обикаляше покрива на вилата. Търсеше отговори. Намери решение. Рязко изчезна зад завесата от красив пейзаж...
След минути вече се целуваше със своя любовник. Мъжът и видя всичко. Та нали тя искаше той да ревнува. По всичко си личеше, че тя е нещастна. Но защо трябваше така да прави? Защо искаше да накара мъжа си да почувства нещо, на което не е способен, а именно ревност?
Любовта, колкото и красива, е и капризна. Незадоволена и ранима. Тя е питаща и искаща.
Тя властва и бива убита!

Гледам те, а ти презираш ме.
Виждаш ме, а аз се взирам.
С копринена кожа, ухаеща на вятър, тичам пред теб.
Нахално хитро, бавно дишам. Вдишвам рязко. Дръзко гледам. Теб!

Това бе бележка, която тя остави на леглото преди да си тръгне. Захвърли купата с плодове. Разпилявайки се върху пода, една червена ябълка застана в краката й. Камий я взе и си помисли, че понякога е трудно да наредим отново пъзела, защото той се реди само веднъж!
Излезе. И никога повече не се върна.

През погледа на Минос ...

2009-11-02T14:57:00.001+02:00

Когато разбрах, че съпругата ми Пасифая току-що е родила уродливо космато бебе, съм припаднал. Свестявали са ме дълго. Идвайки на себе си, осъзнах, че трябва да взема решение. А то бе завинаги да залича от земята това същество. Но не можех да го убия. Нямах сили. Искаше ми се да го удуша с голи ръце, но съвестта не ми даваше. Затова поръчах на своя верен приятел Дедал да построи лабиринт. Да, там е мястото на урода. Вечно да се лута. Минотавърът трябваше да бъде затворен. Трябваше да окова гнева си...
По това време воювахме с атиняните. Егей беше силен и могъщ цар, но ние ги победихме. Въпреки това аз загубих един от синовете си. Затова наложих данък. Волята ми бе на всеки девет години четиринайсет младежа да бъдат принесени в жертва.
И така животът ми трябваше да стане по-справедлив. Но мъката ме пропиваше. Яростта стихна, но ме разяждаше всяка вечер. Виното не помагаше.
Отново беше лято. Сухо и горещо, същото като порочното лято, в което се роди Минотавърът. Онова чудовище, което властваше в сънищата ми. Сънувах и много кораби. Сънувах много платна – всякакви. Бели и най-вече черни.
Една сутрин се събудих и чух, че Тезей, Егейският син идва спаси своите атински събратя. Това беше дълги години след като синът ми бе убит. Бях вече стар. Стар и тъжен. Осъзнал своята участ, приел нещастието като свой спътник. За нещастие дъщеря ми Ариадна се влюби в Тезей. Даде му кълбо прежда, за да влезе в лабиринта и да убие Минотавъра. Младежите също бяха освободени. Принцът постъпи хитро и когато проби дъната на корабите, за да не можем да го стигнем. Така бях освободен от дългия хомот, който влачех. Едно черно, тъмно съществуване.
Смъртта взе своята поредна жертва в черната си прегръдка. Егей удави себе си, виждайки черните платна на своите кораби. Въпреки светлата победа, Тезей гордо плаваше към своя любим старец, развявайки траурни платна.
И така колелото на несправедливостта отново се завъртя. До изходната точка, от която всичко трябваше да се роди отново.

Историите на Недко Солаков за „хляба наш насущний”

2009-05-27T12:32:00.004+03:00

„Къщи, заводи и летища,
огънят превръща в пепелища”

Роден в българския град, носещ звучното име Червен бряг, Недко Солаков израства и очертава своята самоличност на фона на социализма, който неминуемо оказва огромно влияние върху творчеството на днешния авангардист. Самият той казва, че повреме на перестройката започва да вижда какво е и да не харесва този строй.
Ако трябваше да нарисувам картина на тема „Историите на Недко Солаков”, бих използвала предимно червената боя. В средата на картината бих изобразила една река или просто вода, воден басейн, а самият Недко Солаков бих го поставила седнал на брега с потопен крак във водата. В самата вода бих оставила да „плуват” някогашния мавзолей на Георги Димитров, червената звезда и куп други родни символи на соц времето.
А защо бряг? Защо червено? Вярвам в неслучайните неща и мисля, че всеки човек се ражда точно там, където трябва да се роди и тогава, когато трябва.
За да познаваме Недко Солако такъв, какъвто е днес, трябва да присъства и Червен бряг, и социализма. Затова го харесваме, защото той е такъв, какъвто е.
Влизайки в залата на СГХГ, неусетно бях привлечена от цветната феерия на изложбата. Жълтият винил, опънат на земята, определено направи впечатление, но движещата се творба „Живот” ме остави почти без дъх. Затова посетих изложбата още веднъж. За да видя отново как животът пред очите ми се променяше от тъмно в светло и обратно.
Самият Солаков не говори. Той ни разказва. Хваща ни за ръка и ни води през своя живот като в приказка. Самата изложба бих я нарекла спектакъл. Един жив пърформанс на живота.
Историята започва от края на 70-те, когато Недко е приет в Художествената академия. 82-ра година е ознаменувана като важна от гледна точка на това, че първата му изложба е налице, както и отказа му от алкохола, не по-малко важно събитие.
Доста творби са плод на сънищата му, което говори за силните му подсъзнателни процеси, които той допуска да излязат наяве. Ех, ако слушахме повече сънищата си...
Недко Солаков оказва огромно признание на своето семейство, както преди своя брак, така и след него. Художникът счита, че благодарение на своя баща, той „ражда” своята първа изложба. По-късно, по време на своето отслужване, той прави жест на народната власт, но ответна реакция няма. Той не получава нито отпуск, нито награда.
Въпреки това, това не го спира и той продължава да твори. Разбира се продължава да твори със своя вече узрял стил и маниер. Българинът е впечатлителен, но и впечатляващ се човек. Творбата, представяща самоубийството на жената на своя колега и приятел, поднесена леко, почти по детски, всъщност носи своето разтърсващо послание, отнасяйки ни някъде дълбоко в душите ни, на брега на меланхолията. Минавайки през различни видове релефни карти на Република България, се спираме пред огромен фототапет, изобразяващ дивна флора. Но когато започнем да се вглеждаме по-добре в детайлите, забелязваме малки човечета, които присъстват доста често в творчеството на автора. Следват множество малки червени книжки, напомнящи ни за смутното време на соц правилата. Дори Наполеон Бонапарт има своя малка китна книжка. Роялът, застанал почти до втора зала, сякаш ни нашепва и приканва да се срещнем със застиналите столове, покрити с книги. Книги като че ли оставени току що от тръгнали си посетители.
Силно ме впечатли начина, по който Солаков „разказа” част от своя живот, пътуване до САЩ. Доларите, маратонките. Смачкани, преживели. По-късно видях и африканската слама, служеща за „завиване” около кръста. Също забавана история.
Недко Солаков и неговата изложба, заслужила си почти месец престой в СГХГ, ме накараха да се замисля за промените, които черното и бялото ни доставят като преживявания. За червената боя, която не присъства реално, но се усеща. Духът и материята, тази вечна симбиоза, са умело преплетени в няколкото квадратни метра експресивно изкуство, на което се насладих. Ще го помня дълго.

2 в 1 ...

2007-09-24T16:13:00.001+03:00

Какво стана това лято с мен ?!
Ами какво. Първо станах студентка в НБУ.
От този факт съм наистина много щастлива! :)
Ще уча масови комуникации. Изпълних си една моя мечта...
Но това, което ме направи истински щастлива бе фактът, че успях да отида на гости на един мои много добър притятел в Рим. Е, не жидях папата, но това не е въобще важно.
Няма какжо да коментирам престоя ми там, защото ще остана без думи и разказът ми ще затъпее. хехехе.
Бях на моренце. В китното градче Приморско.
Бях с наште, после дойдоха кръстницата ми и синът и.
Купонът беще на 6. Ходихме до Лозенец. Невероятно беше там. Красота ви казавам. И невероятна романтика. Абеее, нямам думи. Искаше ми се да остана поне за месец. Въпреки че бяхме там септември, нямаше значение за мен.
Таа, Приморско никак не ми омръзна за 17-те дни, в които бях там. Иначе и миналата година пак бяхме там.
Никак не ми се тръгваше. Времето не беше от най-добрите.
Но нали знаете, че когато човек иска нещо, силно, то просто става. Имах нужда от море. Отидох и го получих.
Пясъкът, водата, чайките...
Хората по плажа. Мирисът на плажно мляко. Невероятно. Космично.
Прекрасно. Обичам го морето.
И Черно море, и Тиренско море. Въпреки че е изключително солено...
Това лято беше най-хубавото и щастливо лято, което съм имала!
Благодаря ти, Господи!

За лятото в кавички!

2007-07-04T13:21:00.002+03:00

Някои неща не могат да бъдат очаквани. Те просто се случват без дори да знаем защо. Всеки от нас знае защо е тук, но никой не знае какво ще му се случи на следващия ден. Това е така, защото е така.
Но едно не мога да разбера. Защо, когато всичко е наред, се появява нещо, което обърква Всичкото. Като например сладката почивка в събота следобед, прекъсната от една статия. Статия, колкото в рамките на нормалното (очакваме подобна статия в подобното списание/вестник), толкова и смущаваща.
Лятото. Вечната тема около месеците, започващи с Ю. Всичко ни затрупва с въпроси от сорта: "Къде ще почивате?", "Как смятате да прекарате отпуската си?" и т.н., и т.н.
Сякаш това е от жизнена важност?! Наистина е досадно да се чувстваш "задължен" да почиваш, да ходиш някъде, въобще да даваш обяснения. А може би и да знаеш какво искаш...
Същото е и с въпросите за Нова година. "Кога?", "Къде?", "Как?", "С кого?" и едва ли не "Защо?".
Не ги разбирам тези писачи. Те като че ли не осъзнават отговорността, която са поели, когато започват да ни разпитват. Но все пак, те трябва да изпишат своите писания, както и ние трябва да се оплачем от тях, за да бъде всичко наистина наред.
Не разбират ли, че стават глуповати с техните въпроси?! Наистина навсякъде сме затрупани с тези въпроси. И като че ли стават един вид наши проблеми. Ами, ако сме от нерешителните. От тези, които се притесняват да си поискат или не вярват, че могат...
Ето затова тези атаки са толкова неприятни. Защото ни карат да се замислим кое всъщност ни дразни, кой се явява дразнителят. Това, че нямаме време или това, че няма с кого.
Това, че ни е писнало от въпроси или това, че няма такива.
Неприятен става и съботният следобед...

S.U.R.V.I.V.O.R.

2007-07-04T11:23:00.001+03:00

Запитвали ли сте се някога кога всъщност е възникнала идеята за думата "да оцелееш", "оцеляване"?! Кога за първи път човекът е изпитал онова усещане, че животът му е в опасност, застрашен?! Дали това не е било тогава, когато първобитният човек, заобиколен от група мамути, е бягал ли бягал към своето убежище, желаещ единствено да си направи своята "гнус"-нещо за хапване, както казваше Нанси от един анимационен филм.
Да. Още от най-най-ранните години от развитието на човешкия индивид, същият е бил в центъра на толкова много опасности, бил е епицентърът на всичко случващо се , мишената на дивите зверове, на околната среда, на Бог, а може би и на самия себе си в стремежа си към развитие и усъвършенстване. Дали обаче само тогава homo sapiens-ът е бил под натиска на всичко и всички, и е трябвало да оцелее. Не.
Всеки ден човек е изправен пред стена от изпитания и трудности, която стена трябва лека-полека, а може би и силно, и изведнъж да разбие. Всички знаем, че живеем в стресово съвремие, но не е ли и Средновековието стресов период, през който хората е трябвало да преминат, за да са това, което са днес.
Всеки един век си има своите катаклизми, "дупки" от историята, които сякаш трябва да бъдат изпълнени с човешка енергия, амбиция, та даже и с цената на един-много човешки живот-и. Императивите, предизвикани от менящата се опасна действителност, са се сменяли по-бързо и дните.
Интересен е фактът обаче, че всеки Божи ден изникват като гъби различни риалити шоута, които имат за цел подлагането на човека под пресата на напрежението. Абсурдно е това, че хората, постигнали толкова много през своето изкачване по еволиционната стълбичка, трябва отново да се върнат преди стотици години, ядейки корени, спейки под небето в името на екстремното усещане! Кому е нужен този излишен стрес?! Не ни ли е достатъчно ежедневното пресиране от страна на политическата "сцена-театър", дисхармоничната икономическа ситуация, културният прогрес-регрес, (решете Вие!)?! Ако съберем всичко това на едно място ще открием, че всъщност нямаме нужда от мощни стимуланти, които да се предават по телевизията.
Имаме нужда точно от това, от което имаме нужда, а то е тук и сега! Пред нас, около нас, у нас. Имаме я налице "околната среда" със своите неизменни дразнители, от които вече имаме алергия, имаме и амбицията да оцелеем-тази неувяхваща вяра в бъдното, в по-доброто. Така че, какво още чакаме?!
Да, наистина, да се качваме на многофункционалните лодки, предвидени и за летене, и за плаване, и т.н., и да тръгваме към морето от проблеми! А когато стигнем до него, да се хванем за ръка и да кажем:
"Ние ще оцелеем!"
юли, 2006г.

Космосът в душите ни

2007-07-03T17:29:00.000+03:00

Пътуваме в Космоса
и двамата треперим,
не защото е студено,
а защото някак си трептим.

Има ли Любов, уви,
нека да не питаме,
защото е магия, а,
не трябва да разбираме.

Дали е закъсняло
нашето стремление
душа в душа да слеем
в сладко опиянение ?!

февруари, 2006г.

Гибелният гняв :)

2007-07-03T17:13:00.000+03:00

Тема: Грозната стойка от
Палма де Майорка с китайски произход

О, Музо, възпей оня
гибелен гняв на Мина
за стойката с китайски произхид.

Възпей, ако ли не, млъкни, махни се...
Възпей оня гибелен гняв към Соки,
затова, че накърни
моя артистичен изблик
от цветове.

Запей и ти черна Музо
онази злоба, която струи от мен
поради простотиите
на някои недообразовани люде!

Ако ли не, недей отваря раззинали гневни усти!

2006г.

2007-07-03T16:24:00.000+03:00

* * *

Гледам Луната и
мисля за теб.
Гледам я и си мисля
дали не я гледаш и ти.
Да, някъде там, в далечината,
седиш и гледаш
Луната . . . и мислиш за
мен!!!

Но, ако помоля Луната
да те целуне,
дали ще успее.
Уви, тя е твърде далеч.
Може би, ще успее само
да ти намигне.

А може би ще прати
някоя падаща звезда.
Да. Тя ще я прати,
защото моето желание ще
е сбъднато:
Ти - ще се усмихнеш . . . !!!

февруари 2006г.